• Въведение

    Тази изложба ще ви запознае с българските национални занаяти, традиции и вдъхновения. Ще се разходите през различни културни практики в българския бит и професионален живот от края на 19-ти до средата на 20-ти век. Тук има три основни теми: битови традиции, занаятчийско производство и градски заведения на съвременното време.

    Нека надникнем в миналото, което българите са създали с ума, ръцете и сърцето си.

  • Въведение в дрехите

    В края на 19-ти век домашните задължения обикновено се разделяли в две категории – женски и мъжки. Женското присъствие било у дома, където принадлежало сърцето. Жените в семейството отговаряли за домакинските дейности, които освен готвене и почистване включвали и обработка на текстилни суровини, като лен, коноп, вълна, козина, памук и коприна.

    Те тъкали, плели и бродирали предмети от бита като дрехи, чорапи, одеяла, чаршафи и др. както за практическите, така и за декоративните нужди на семейството. Уменията се предавали от майките на дъщерите им и всяка семейна линия имала своя собствена характерна бродерия, която прави занаята им различен от всички останали. Така всеки регион в България има отличен стил, състоящ се от различни елементи и декорации.

    • кърпи за покриване на хляб, възглавници, тъкане на чорапи,

    • бяла сая от Струма първата вляво, Санданско, преминава в синя сая

  • Пирински регион

    Текстилната обработка в Пиринско не отива по-далеч от битовата приложимост на занаята. Той обаче дава живот на уникални за региона художествени изяви. Всяко тъкане и бродерия носят социална информация, в зависимост от използвания материал, техниката и декорациите.

  • Саяно облекло

    Традиционното облекло в Югозападна България принадлежи към т. нар. „саяно облекло” или облекло, характерно за горната част на носията, наречено сая. Саята е напълно отворена отпред и е поставена върху дълга бяла риза, която е първата част от костюма. Това е едно от характерните произведения в обширните райони на Южна България и Балканите, граничещи със средиземноморската култура.

    За Благоевградско са били характерни коланите с мъниста.

  • Женски дрехи

    Фолклорната култура изобразява не толкова историята на събитията, колкото историята на светоусещането. Традиционната българска носия, независимо от местната етнографска идентичност, се състои от няколко основни елемента, облечени в следния ред:

    • Първо, дълга бяла риза (наречена кошуля), която се слага директно върху тялото,
    • Второ, връхни дрехи, характерни за региона и отличаващи носията,
    • Трето, колан или пафти,
    • Отпред, престилка и
    • накрая, връхни дрехи като жилетки и мантии.

    Много важни за цялостната визия на костюма били и прическата, воала и обувките, както и аксесоарите като художествена нотка за празниците и ритуалните практики. Всички омъжени жени трябвало да носят кърпа дори когато работят на полето, защото косата се свързвала с магьосничество. Чумбер е деликатен вид кърпа, която се връзва под по-голяма кърпа, а на челото се вижда само украсената част. Чумбер се носел само от нови булки до първата година от брака.

  • Празнично облекло

    Най-доброто представяне на художествената изява на българина и неговите възприятия за красотата на човека и природата могат да бъдат намерени в празничните женски носии. Те се състоят от множество елементи, детайли и мотиви в хармоничен баланс, наложен от вековни традиции.

    Бижутата, например, били много специални и момичетата не можели да ги носят, когато пожелаят. След като едно момиче навърши подходящата възраст за брак, която тогава била 17-18 години, тя щяла да получи подарък от бъдещите си свекъри. През целия период на годежа момичето трябвало да носи бижутата навън на публично място, за да означава, че е „взета“ или сгодена или „обещана на някого“. За сватбения ден момичето получавало още накити, които трябва да носи, за да покаже финансовото състояние на семейството. След сватбата и раждането на първото си дете момичето се смята за жена. От този момент нататък тя носи украшения само при специални поводи.

  • Пафти

    Пафта е персийско-турска дума и означава катарама за колан. Въпреки че произхожда от Изтока, пафтата е традиционно българско украшение, носено от българките в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Пафтите имат три компонента – две еднакви и симетрични пластини и по-малка средна пластина, наречена щит, която крие куката (заключващ механизъм). Най-често изобразените елементи са флорални, но понякога има и други символи като църкви или птици, които представляват чистота и добри новини. Независимо от украсата, основната функция на пафтите и други украшения до началото на 20-ти век е била да предпазват жените от зли духове.

  • Златарство

    По това време златарството е бил един от най-прецизните занаяти. Освен това се смятал и за най-престижния. В исторически план златарството е било част от градската култура и занаяти. Неговите художествени и технологични характеристики в този регион са повлияни от една страна от азиатския блясък и екстравагантност, а от друга – от стила на западноевропейския ренесанс, барок и рококо. Златните предмети били част от аксесоарите, които показвали социалния и възрастов статус на собственика. В зависимост от качеството и количеството българите са различавали богат човек от беден или неомъжена жена от омъжена.Разбира се, златните бижута били използвани не само като аксесоари, но имали и символично значение – вярвало се, че блясъкът и пръстенът на благородния метал прогонват злите духове и задават ритъма на хорото.

  • Грънчарство

    Грънчарството е вековна традиция, която винаги е стояла между занаята и изкуството. Грънчарите избрали цвета, формата и стила на глиненото гърне въз основа на бъдещите му функции и местните естетически норми. Например предметите, използвани в празненства и ритуали, били силно украсени и много различни от обикновените гърнета, използвани за ежедневни ястия. Характерно за пиринския край е смесването на орнаментални техники, като рисунки, пластики, драскотини и др. Сватбата била важен празник, а булчинските купи, кани и чайници били красиво представяне на грънчарското изуство. Често гърнетата са имали митични същества, птици, цветя и релефни розетки или вдлъбната сложна плитка като украса.

  • Музикални инструменти

    Инструменталните музикални традиции на Пиринския край носят в себе си разнообразни вокални изпълнения, но съпътстващата функция на музиката, особено по време на празници и ритуали, остава. Специфичната мелодия, ритъм и метрика на музикалните форми създават отличен инструментален стил.

    Тамбурата е известен инструмент за Западните Родопи, около Разлог и Гоце Делчев. Зурната, двойно тръстиков духов инструмент има древна история и най-добрите зурнисти са от Югозападна България. Други инструменти, често придружаващи тези два, са тъпанът, флейтата, гайдата, сворчето и двоянка – подобни на свирки инструменти, на които свирели младежи.

  • Медникарство

    Медникарството е типичен за пиринския регион занаят. През 19-ти век медните изделия се използват широко в ежедневните основни дейности у дома, както и в професии като отглеждане на овце, изработване на традиционно облекло и рисуване. Занаятът придобива стопанско значение и оформя художествения си облик след освобождението на района през 1912 г., когато се нанасят медни майстори от Прилеп, Кукуш и Щип и носят със себе си умел опит и естетически виждания. Широкото и дълготрайно използване на медта ги прави неразделна част от дома и най-вече кухнята. Ето защо медните изделия са предпочитан избор за булчински подарък.

  • Дървообработване

    В миналото дървото е било основният материал за строителство. Според традициите в предмодерното общество, дървените предмети свързват човека с природата и създават ритъм и хармония с околния свят. През вековете българите научават повече за качествата на дървесината. В зависимост от плътността, цвета, пластичността и водоустойчивостта на материала, майсторите резбари превърнали този дар на природата в изкуство.